Association

"Association St. Martyr George the Victorious - Lukovit"

G. Georgiev

БРОЙЛЕРИ ОТ „БЪЛГАРИЯ“ АД

Бройлери. Произведени в България. Не,не, драги читателю. Не става дума за възраждане на птицевъдството в нашата мила татковина. Избощо не иде реч за каквото и да било възраждане. Тук ще стане дума за израждане, не за прогрес, а за регрес. Изобщо за тоталното оскотяване на човешкия индивид. Оскотяване, което, азбира се, е следствие от процеси, които текат от 70 години насам. Процеси, които едва ли ще ми стигне стото даопиша. Винаги съм казвал, че е най-страшно, когато човеците забравят, че сачовеци и загубят човешкото всебе си. Забравят, че за даима Народ и този Народ дапродължи напред като едноцяло, то трябва да имасолидарност и подкрепа,отношение към общите и частните проблеми,нетърпимост към лъжата и фалшивото угодническоповедение, търсене на истината, морал, достойнство..., да се живее в полза на обществото, защото, което е добро закошера, то е добро и запчеличката.Но ето че вече 22 годинивитае безумната максима,умишлено разпространяванаи насаждана в душите на хората чрез различни методики, а именно: „Всекисе спасява по единично” (идруги максими, подобни натази, са намерили почва сред„хората”, но ще ви ги спестя,защото звучат горе-долутака: „Азе да съ гледъм менеси, па другите да си.........”или „Тукее да земъ некой лев.Ич мъ не интересува отдекаидат, кой ми ги дава, к'восака. Ако не съм азе, ше енекой друг”; и още по-страшното: „Щом никой не мие казал, няма да го направя,защото не мога да поемамотговорност, а и не ми пука” и т.н., и т.н.) Този нисък моделна съществуване би довел добър за кончина всяка народност. Както и се случвав момента. Разбира се, това еудобно за някого. Но за кого? Ами, огледайте се. Спрете за малко телевизорите и се огледайте. Вслушайте се в сърцето и душата си. Сигурен съм, че веднага ще ги видите. Стана так а, драги читателю, че в лето господне 2013-то (в 21 век!) се случват неща, които може би са били харак терни за ранното развитие на човека. Някъде там, в първобитния строй. Дори във времена на войни, жестоки и кървави, хората са се опитвали да намерят загиналите , м а к а р и непознати, и да ги изпратят достойно, доколкото е било възможно. Във времена, когато човешкият живот не е струвал пукната пара. И така, драги читателю, аз видях гроб на Човек, наш сънародник, и той от майка роден, който е бил заровен като куче. Един камък нямаше сложен, за да се отбележи мястото, където е положен. Защо? Бомби ли са падали тогава? Куршуми ли са свистели, та онези, които са го заровили в ямата, не са успели да бележат мястото? Или пък е бил презрян от Бога и човеците престъпник с най-долни деяния? Каква душевна човешка драма се е разиграла, та не са успели две клечки на кръст да направят и да ги поставят над главата на нещастника? Или простоватичко са си рекли: „Що пъ азе?! К'ъв ми е тоа на мене! Да не съм шашаф! Язе да съ гледам мене си, па другите......”. Този ли модел трябва да следваме, читателю? Такъв ли живот избираме за себе си и децата след нас? Такава ли трябва да бъде България? Това ли са жалките останки от един велик народ с хилядолетна история?! Човек за човека вече дори не е и вълк, а бройлер – бездушен, без мисъл, без с обствено мнение, без достойнство, първобитно алчен... България вече е една ферма за бройлери. Не изключвам и т. нар. управляващи през всички т.нар. „преходни години”, които с нищо не показват, че имат държавническо мислене, хеле пък визия за развитие. Кухо и просташко звучи тяхната демагогия. Звучи като спукана погребална камбана над съсипаната ни от тях родина. Очалгарени са всички аспекти от живота ни. Такава духовна нищета досега никога в историята българска не се е случвала. Чалга е сега, пейте робини... Добрата новина е, че Изход от ситуацията има. Но, човече Божи, огледай се! Не си сам! Намери Човеците около себе си и се съберете! Промяната започва от душата на всеки един от нас. Не ни трябва „освободител”, който да ни „оправи”! А кръст на безименния гроб сложихме с отец Евгени Цветанов, който и заупокойна молитва каза. Открит остава въпросът, кой ще каже заупокойна молитва един ден за България, ако продължаваме така. Българино, време ти е да събудиш.

 

Публикувано във в."ЛУКОВИТ ДНЕС", брой 10

 

 

 

ЛЕГЕНДА ЗА ВЪЛКАШИН

Стовари се турската чума над българския род! Настанаха времена на страдания и неволи. Затри се всяка надежда у хората. Вече 300 години как турчин гази българска земя и Христова вяра. Разбягаха се хората, изпокриха се в горите. В Горни Луковит мюсюлманските къщи се изравниха по брой с христиенските. Времената бяха страшни. И ето – появи се Вълкашин. Той бе зрънцето топлина, онази малка светлинка, що топлеше душите на хората и сгряваше сърцата им. Беше Вълкашин крило за бедните и онеправданите, беше той опора за хората и съдник за дивите турци, що гнетеха людете Божии и утежняваха дните им премного. Като да слънце не изгряваше за българския род.

Вече 12 години как Вълкашин, зван още Вълчан, хвана гората и със зверове и птици общуваше и дружина събираше. Познаваше той долищата и те на песните му пригласяха, та дъбравите ехтяха от юнашкия му глас и омайваха птици и млади девици.

Поспряха се турците, сепнаха се. Какъв е тоя Вълкашин, още Вълчан наричан? Човек ли е? Вълк ли е, та не могат да му хванат дирите в гората? А той като на стадо овци им се спуска и винаги взима това, за което е дошъл?

И тръгна из народа думата за Вълчан войвода, закрилника. Пръв помощник му беше отец Натанаил, свят човек, на Бога вречен. Помагаше и той на людете с утеха и смирение. А кога виелиците сковаваха гората, Вълчан при него диреше подслон, на сигурно. Че бе малка и закътана черквицата на Натанаила в гората, схлупена – турците не даваха Христовия храм да се подава много-много от земята. Натанил бе пригодил тайник, та Вълчан и още един от неговите люде да могат да зимуват, дорде мине студения вой на северняка.

И стана така, че турците узнаха за това. И проводиха заптиета, та запряха отец Натанаила, съдиха го, още осъдиха. Но рече някой – той е божи човек, не бива с кръвта му да се скверним, на заточение да го пратим, в Диарбекир! И поведоха отец Натанаила, окован във вериги, към Диарбекир. Но се намери овчарче, та отнесе вестта на Вълчан войвода. И той с трима другари се спусна да отръве светия човек, що толкова зими подслон му беше давал и укрепвал вярата, спусна се той брата българин да спасява.

Вървяха заптиите и се подиграваха със свещеника. Мислеха се сигурни и се не плашеха. На висок глас шеги си подхвърляха и току се канеха на попа брадата да отрежат. Вървяха те с лека душа, към дома си отиваха. И не знаеха, че Вълкашин, още Вълчан наричан, с другари пътя им е превардил. Остра сабя извадил, с пушка бойлия премерил феса турски, погански и за кръв неверна жъден.

И ето на – от гората задали се заптиите с клетия отец във вериги, и пропука пушка, и втора, трета! С вой се просна ничком едно заптие. Другите се пръснаха, стреляйки напосоки. И се завърза схватка. Заехтя гората от пушки огнебойки и клетви турски. Като видеха, че изхода е несигурен, турците се премериха в отеца, който прихлопил очи, в молитва вдаден, стоеше насред битката. И хвърли връз него лют куршум едно от заптиетата, та го уцели в лявата нога, високо, току под корема. Изохка Натанаил и се свлече на колене.

Като виде това Вълкашин тутакси се спусна с гола сабя връз заптиите! Наравно с него излетяха и другарите му. Засвяткаха остриета, ехтяха пистолетни изстрели. И ето - побягнаха турците. Един в бързината се препъна та падна. Понечи да стане, но куршум го прониза и повече не мръцна.

Утихна гората, разсея се дима от битката. На поляната се сбраха юнаците, а сред тях Вълкашин и Натанаил. Помагаше войводата на отеца да се изправи на ноги и оглеждаше загрижен раната. Подхванаха отеца двама четници, Вълкашин хукна за биле, другара си да отръве от лютата рана.

И ето, така се случи това. Успя хайдутина да отърве другара си. Разказват, че още години имали и още много подвизи извършили. Разказват, че минали оттатък Балкана и оттук вече нишката се губи във времето.

 

Публикувано във в. "ЛУКОВИТ ДНЕС", бр. 13