Сдружение

"Св. вмч. Георги Победоносец - гр. Луковит"

Г. Георгиев

БРОЙЛЕРИ ОТ „БЪЛГАРИЯ“ АД

Бройлери. Произведени в България. Не, не, драги читателю. Не става дума за възраждане на птицевъдството в нашата мила татковина. Избощо не иде реч за каквото и да било възраждане. Тук ще стане дума за израждане, не за прогрес, а за регрес. Изобщо за тоталното оскотяване на човешкия индивид. Оскотяване, което, разбира се, е следствие от процеси, които текат от 70 години насам. Процеси, които едва ли ще ми стигне мястото да опиша. Винаги съм казвал, че е най-страшно, когато човеците забравят, че са човеци и загубят човешкото в себе си. Забравят, че за да има Народ и този Народ да продължи напред като едно цяло, то трябва да има солидарност и подкрепа, отношение към общите и частните проблеми, нетърпимост към лъжата и фалшивото угодническо поведение, търсене на истината, морал, достойнство..., да се живее в полза на обществото, защото, което е добро за кошера, то е добро и за пчеличката. Но ето че вече 22 години витае безумната максима, умишлено разпространявана и насаждана в душите на хората чрез различни методики, а именно: „Всеки се спасява по единично” (и други максими, подобни на тази, са намерили почва сред „хората”, но ще ви ги спестя, защото звучат горе-долу така: „Азе да съ гледъм мене си, па другите да си.........” или „Тукее да земъ некой лев. Ич мъ не интересува отдека идат, кой ми ги дава, к'во сака. Ако не съм азе, ше е некой друг”; и още по-страшното: „Щом никой не ми е казал, няма да го направя, защото не мога да поемам отговорност, а и не ми пука” и т.н., и т.н.) Този нисък моделна съществуване би довел до бърза кончина всяка народност. Както и се случва в момента. Разбира се, това е удобно за някого. Но за кого? Ами, огледайте се. Спрете за малко телевизорите и се огледайте. Вслушайте се в сърцето и душата си. Сигурен съм, че веднага ще ги видите. Стана така, драги читателю, че в лето господне 2013-то (в 21 век!) се случват неща, които може би са били характерни за ранното развитие на човека. Някъде там, в първобитния строй. Дори във времена на войни, жестоки и кървави, хората са се опитвали да намерят загиналите , макар и непознати, и да ги изпратят достойно, доколкото е било възможно. Във времена, когато човешкият живот не е струвал пукната пара. И така, драги читателю, аз видях гроб на Човек, наш сънародник, и той от майка роден, който е бил заровен като куче. Един камък нямаше сложен, за да се отбележи мястото, където е положен. Защо? Бомби ли са падали тогава? Куршуми ли са свистели, та онези, които са го заровили в ямата, не са успели да бележат мястото? Или пък е бил презрян от Бога и човеците престъпник с най-долни деяния? Каква душевна човешка драма се е разиграла, та не са успели две клечки на кръст да направят и да ги поставят над главата на нещастника? Или простоватичко са си рекли: „Що пъ азе?! К'ъв ми е тоа на мене! Да не съм шашаф! Язе да съ гледам мене си, па другите......”. Този ли модел трябва да следваме, читателю? Такъв ли живот избираме за себе си и децата след нас? Такава ли трябва да бъде България? Това ли са жалките останки от един велик народ с хилядолетна история?! Човек за човека вече дори не е и вълк, а бройлер – бездушен, без мисъл, без с обствено мнение, без достойнство, първобитно алчен... България вече е една ферма за бройлери. Не изключвам и т. нар. управляващи през всички т.нар. „преходни години”, които с нищо не показват, че имат държавническо мислене, хеле пък визия за развитие. Кухо и просташко звучи тяхната демагогия. Звучи като спукана погребална камбана над съсипаната ни от тях родина. Очалгарени са всички аспекти от живота ни. Такава духовна нищета досега никога в историята българска не се е случвала. Чалга е сега, пейте робини... Добрата новина е, че Изход от ситуацията има. Но, човече Божи, огледай се! Не си сам! Намери Човеците около себе си и се съберете! Промяната започва от душата на всеки един от нас. Не ни трябва „освободител”, който да ни „оправи”! А кръст на безименния гроб сложихме с отец Евгени Цветанов, който и заупокойна молитва каза. Открит остава въпросът, кой ще каже заупокойна молитва един ден за България, ако продължаваме така. Българино, време ти е да събудиш.

 

Публикувано във в."ЛУКОВИТ ДНЕС", брой 10

 

 

 

ЛЕГЕНДА ЗА ВЪЛКАШИН

Стовари се турската чума над българския род! Настанаха времена на страдания и неволи. Затри се всяка надежда у хората. Вече 300 години как турчин гази българска земя и Христова вяра. Разбягаха се хората, изпокриха се в горите. В Горни Луковит мюсюлманските къщи се изравниха по брой с христиенските. Времената бяха страшни. И ето – появи се Вълкашин. Той бе зрънцето топлина, онази малка светлинка, що топлеше душите на хората и сгряваше сърцата им. Беше Вълкашин крило за бедните и онеправданите, беше той опора за хората и съдник за дивите турци, що гнетеха людете Божии и утежняваха дните им премного. Като да слънце не изгряваше за българския род.

Вече 12 години как Вълкашин, зван още Вълчан, хвана гората и със зверове и птици общуваше и дружина събираше. Познаваше той долищата и те на песните му пригласяха, та дъбравите ехтяха от юнашкия му глас и омайваха птици и млади девици.

Поспряха се турците, сепнаха се. Какъв е тоя Вълкашин, още Вълчан наричан? Човек ли е? Вълк ли е, та не могат да му хванат дирите в гората? А той като на стадо овци им се спуска и винаги взима това, за което е дошъл?

И тръгна из народа думата за Вълчан войвода, закрилника. Пръв помощник му беше отец Натанаил, свят човек, на Бога вречен. Помагаше и той на людете с утеха и смирение. А кога виелиците сковаваха гората, Вълчан при него диреше подслон, на сигурно. Че бе малка и закътана черквицата на Натанаила в гората, схлупена – турците не даваха Христовия храм да се подава много-много от земята. Натанил бе пригодил тайник, та Вълчан и още един от неговите люде да могат да зимуват, дорде мине студения вой на северняка.

И стана така, че турците узнаха за това. И проводиха заптиета, та запряха отец Натанаила, съдиха го, още осъдиха. Но рече някой – той е божи човек, не бива с кръвта му да се скверним, на заточение да го пратим, в Диарбекир! И поведоха отец Натанаила, окован във вериги, към Диарбекир. Но се намери овчарче, та отнесе вестта на Вълчан войвода. И той с трима другари се спусна да отръве светия човек, що толкова зими подслон му беше давал и укрепвал вярата, спусна се той брата българин да спасява.

Вървяха заптиите и се подиграваха със свещеника. Мислеха се сигурни и се не плашеха. На висок глас шеги си подхвърляха и току се канеха на попа брадата да отрежат. Вървяха те с лека душа, към дома си отиваха. И не знаеха, че Вълкашин, още Вълчан наричан, с другари пътя им е превардил. Остра сабя извадил, с пушка бойлия премерил феса турски, погански и за кръв неверна жъден.

И ето на – от гората задали се заптиите с клетия отец във вериги, и пропука пушка, и втора, трета! С вой се просна ничком едно заптие. Другите се пръснаха, стреляйки напосоки. И се завърза схватка. Заехтя гората от пушки огнебойки и клетви турски. Като видеха, че изхода е несигурен, турците се премериха в отеца, който прихлопил очи, в молитва вдаден, стоеше насред битката. И хвърли връз него лют куршум едно от заптиетата, та го уцели в лявата нога, високо, току под корема. Изохка Натанаил и се свлече на колене.

Като виде това Вълкашин тутакси се спусна с гола сабя връз заптиите! Наравно с него излетяха и другарите му. Засвяткаха остриета, ехтяха пистолетни изстрели. И ето - побягнаха турците. Един в бързината се препъна та падна. Понечи да стане, но куршум го прониза и повече не мръцна.

Утихна гората, разсея се дима от битката. На поляната се сбраха юнаците, а сред тях Вълкашин и Натанаил. Помагаше войводата на отеца да се изправи на ноги и оглеждаше загрижен раната. Подхванаха отеца двама четници, Вълкашин хукна за биле, другара си да отръве от лютата рана.

И ето, така се случи това. Успя хайдутина да отърве другара си. Разказват, че още години имали и още много подвизи извършили. Разказват, че минали оттатък Балкана и оттук вече нишката се губи във времето.

 

Публикувано във в. "ЛУКОВИТ ДНЕС", бр. 13

 

 

 

Казано честно всичко ни е наред

Разхождам се из градските улици, посядвам на някоя добре боядисана и удобна пейка, отбивам се в кафене, наблюдавам как лека-полека природата събужда дървеса и цветя, как кара птиците да надават радостни възгласи в привествие на красивото момиче – Пролет. Гледам и вдишвам прекрасните аромати на разцъфнали цветове, усещам топлия полъх на южняка, взирам се в белите къдели, които бавно се носят по голямото синьо над мен. Чувам и детски смях, закачки в игри. Виждам как възрастни хора с одобрение кимат на хубавото време и сякаш го потупват по рамо дружески. Всичко е подредено, улиците са чисти, също като помислите на хората. Навсякъде цари разбирателство и хармония – възпитани шофьори дават път на усмихнати пешеходци, многобройни групи деца и младежи са се втурнали в различни начинания – едни садят цветя, други окопават дръвчета, трети събират боклука от случайно обърната кофа за смет – нелепа шега на пролетния вятър, четвърти репетират сценка на тревата между добре оформените корони на парковите дървета, пети пък подготвят интересн материал за час по физика – правят опити, като доказват някой от законите на Нютон, други пък спортуват – ето там някой пада на тревата, противников играч дружески му подава ръка, за да се изправи, следват усмивки и извинение. Влюбени двойки спокойно се разхождат по алеите и градят в представите си своя дом. Неделя е, всички са се отдали на хобита и любими занимания. Виждам току под короните на дървесата насядали всякакви хора, вглъбени в интересни четива. На близка пейка група мъже на средна възраст спокойно и задълбочено разискват способи за подобряване на производствен цикъл при преработка на земеделска продукция. Има различни мнения, участниците се изслушват, не повишават тон, помагат си и се допълват, и ето – стигат до правилното решение! Стискат си ръцете и поемат към близкия ресторант, обед наближава.

Ставам и аз с намерението да се поразходя. За изпускане ли е такова време!? На тръгване дружелюбни съседи по пейка ми пожелават хубав следобед, а аз им отвръщам със същото. Не бързам, наслаждавам се на слънчевите милувки и галещите пориви на вятъра. Взимам велосипед и тръгвам на кратко пътешествие из околностите на града. Гледката е приказна – добре оформени, пращящи от цвят овощни градини, които обещават богата реколта на стопаните си, лозя, вили, зеленчукови градини, ширнали се ниви – наситено зелени и сякаш греещи от хлорофил и слънце. А, ето! Някои са предпочели да поработят в градините си – довели са и децата си, а те, като ято врабчета, пърхат в различни страни и винаги в глъчка се крият измежду плодните дървета с ароматни корони. Във въздуха се носи тихо жужене – неуморни работнички прелитат от цвят на цвят, извършвайки онзи чуден природен ритуал, без който всички щяхме да загинем.

Великолепен ден! В късния следобед реших да похапна в любимия си ресторант близо до Луковит. Седнах, поръчах, и се заслушах в новинарската емисия. Нищо интересно, нищо ново – говореха за успехите на българското селско стопанство, за увеличения износ на продукция за Европа, САЩ, Русия и Близкия изток. За новите съвместни разработки с японски предприятия от космическата индустрия, за напредъка на българската наука и просвета, за поредните победи на български деца в световни олимпиади по математика, физика, астрономия, химия. За изложби и театър, за новите български кино продукции, балет, опера... За новоткрития завод за преработване на отпадъци. За ръста в икономиката. За демографския растеж, за това, че за пореден път сме в челната десетка по приходи на глава от населението. За новооткрити супер модерни болници. А, ето – туристите са най-доволни у нас! Аз ги разбирам, цял ден съм нещо като мини-турист!

И така докато се разсейвам с новините, виждам, че са ми сервирали. Похапвам, забравям за телевизора, заслушан в мелодията от човешки гласове на кротко разговарящи хора. А ястието, о, ястието бе превъзходно! Обслужването на ниво. Както винаги! Време е да си вървя, чака ме приятна книга и компания вкъщи.

Наистина, хора, честно казано, всичко ни е наред... Нали?... Хора?

 

Г. Георгиев

 

Публикувано във в. "ЛУКОВИТ ДНЕС", брой 14